Андрей Луканов

(1938-1996)

Кандидат член на Политбюро (1979-1989) и член на Политбюро (1989-1990)

Андрей Карлович Луканов е член на ръководството на БКП, министър и вицепремиер през 70-те и 80-те години на ХХ в., последен министър-председател от името на БКП през 1990 г. Луканов е кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП от 17 юли 1979 до 16 ноември 1989 г. и пълноправен член на Политбюро от 16 ноември 1989 г. до септември 1990 г., когато ръководните органи са преименувани. Той е и министър на външноикономическите връзки от 19 август 1987 до 17 ноември 1989 г., зам. министър-председател в правителствата на Станко Тодоров и Гриша Филипов от 17 юни 1976 до 19 юни 1986 г., първи зам. министър-председател в правителството на Георги Атанасов от 19 юни 1986 до 19 август 1987 г. Луканов е министър-председател на две правителство между 8 февруари и 20 декември 1990 г.

Роден е в Москва в потомствено комунистическо семейство. През 1963 г. завършва Московския институт за международни отношения, след което работи в Министерството на външните работи в отдел “Икономически, СИВ и Общ пазар” (1963–1965). В периода 1966–1968 оглавява отдел “Международни организации” в Министерството на външната търговия. От 1969 до 1972 г. е първи секретар в Постоянното представителство на България в ООН. Председател е на Комисията за икономическо сътрудничество при МС (1976–1980). През първата половина на 80-те години е постоянен представител на България в СИВ. Член е на ДКМС от 1957 , а от 1966 г. и на БКП. През 1976 г. става член на ЦК на БКП, а в Политбюро влиза през 1979 г. като кандидат-член. През 80-те години оглавява Валутната комисия на ЦК на БКП.

Андрей Луканов е в основата на отстраняването на Т. Живков от ръководството на БКП и НРБ на 10 ноември 1989 г. След това става член на Държавния съвет. Той е един от радетелите за промяна на БКП в БСП и за въвеждане на политическия плурализъм в България. Луканов осигурява връзката на противниците на Живков с Москва. Депутат е във всички парламенти от 1976 г. до смъртта си. В НС след 10 ноември 1989 г. оглавява Комисията по извращенията и корупцията, на основата на чиито материали по-късно е съставен докладът за икономическата криза в България. Принуден е да подаде оставка като министър-председател под натиска на профсъюзите и недоволството в БСП от бездействието. До опита за консервативен преврат в Москва на 19–21 август 1991 г. е заместник-председател на БСП, но подава оставка в знак на протест срещу нерешителната позиция на председателя на БСП Ал. Лилов. След оставката му от ръководството на БСП Луканов повече не е избиран за член на Висшия съвет и участва в дейността й само като народен представител.

Съдейства за формирането на икономически групировки в България, близък е до Мултигруп като неин представител в Топенерджи – фирма-посредник между Русия и България в търговията с природен газ. По искане на Главния прокурор Иван Татарчев на 7 юли 1992 г. му е отнет депутатският имунитет, арестуван е и е подведен под отговорност за отпускане на кредити и на безвъзмездна помощ за някои развиващи се страни и националноосвободителни движения, но не е осъден. През март 1997 г. Европейският съд за правата на човека налага глоба на България заради неправомерни действия на прокуратурата срещу Луканов.

На 2 октомври 1996 г. е убит от наемен убиец пред дома си.