(1882–1949)
Член на Политбюро (1945–1949)
Георги Димитров Михайлов е най-известният по света български комунист. Ръководи комунистическата партия, след като тя взема властта от завръщането си в България през ноември 1945 г. до смъртта си като член на Политбюро и генерален секретар на ЦК на БРП (к), която през декември 1948 г. се преименува на БКП. Заема и поста министър-председател между 22 ноември 1946 и 2 юли 1949 г.
Роден е в с. Ковачевци, а когато е на 4 години семейството му се преселва в София. На 12 години прекъсва образованието си поради липса на средства става словослагател. През 1902 става член на БРСДП, а след разцеплението през 1903 г. се ориентира към тесните социалисти. Активист е на Общия работнически синдикален съюз, ръководи стачката на пернишките миньори от 1906 г., заради което е арестуван. През 1909 г. е избран за член на ЦК на БРСДП. През 1913 г. е избран за депутат, като по този начин става най-младият депутат. Депутатският имунитет му дава достъп до Солунския фронт, където води активна антивоенна агитация, за което през 1918 г. е осъден на 4 месеца затвор. Участва в преименуването на БРСДП (т.с.) в БКП през 28 май 1919 г. и е сред организаторите на Транспортната стачка от 1919 г и на последвалата я обща политическа стачка. Обявява Септемврийското въстание през 1923 г. и емигрира в Югославия и Австрия, за което е осъден по Закона за защита на държавата задочно на смърт. Работи в Комунистическия интернационал, като в периода от 1929 до 1933 г. е ръководител на Западноевропейското му бюро. През март 1933 г. Димитров заедно с други комунисти (двама от които българи) е обвинен в подпалването на Райхстага. По време на процеса, проведен в Лайпциг, той се защитава сам по такъв начин, че предизвиква симпатии и подкрепа по цял свят – защитава и българския народ от грубите нападки, подчертава историческите му заслуги и гордостта си, че е българин. Получава оправдателна присъда, но тъй като е лишен от българско поданство, приема съветско гражданство и живее дълги години в Москва. На Седмия конгрес на Комунистическия интернационал през 1935 г. чете основен доклад, в който развива новата тактика за народни антифашистки фронтове. Избран е за генерален секретар на Комунистическия интернационал и остава такъв до саморазпускането му през 1943 г. През Втората световна война направлява дейността на БКП от Москва, като лансира идеята за Отечествен фронт. А след войната съдейства за налагането на сталинския модел на социализъм в България.
Тялото му е балсамирано и запазено в специално построен мавзолей в центъра на София до 18 юли 1990 г., когато е погребано в Централните софийски гробища. Мавзолеят е разрушен през август 1999 г.