Станко Тодоров
(1920–1996)
Член на Политбюро (1959–1988)
Станко Тодоров Георгиев е член на Политбюро на ЦК на БКП от 28 ноември 1961 до 19 юли 1988 г.; секретар на ЦК на БКП от 11 юли 1957 до 14 ноември 1962 г. и от 19 ноември 1966 до 6 юли 1971 г. Заема и държавни длъжности: министър на земеделието е от 3 септември 1952 до 11 юли 1957 г.; министър на земеделието и горите от 1 февруари 1957 до 1 юли 1957 г.; заместник министър-председател от 17 март 1962 до 22 ноември 1966 г.; председател на Държавната планова комисия от 25 декември 1959 до 27 септември 1962 г.; постоянен представител на НРБ в СИВ от 1960 до 1965 г.; министър-председател е между 9 юли 1971 и 18 юни 1981 г. (заемал най-дълго този пост в България); народен представител е от 1954 до 1990 г., председател е на парламента от 1981 до 1990 г., като през октомври 1990 г. подава оставка като депутат в 7 ВНС, бил е служебен държавен глава на България от 6 юли 1990 г. до 17 юли 1990 г.
Роден е в с. Кленовик (дн. Колош), Радомирско. По професия е шивашки работник. Включва се в младежкото комунистическо движение през 1936 г., а от 1943 г. е член на БКП. Като войник през 1943 г. създава нелегална комунистическа група в армията, разкрит е и е принуден да мине в нелегалност. Осъден е задочно на смърт. Включва се в съпротивата срещу режима, при акция е тежко ранен, заловен, но при бомбардировките над София през март 1944 г. успява да избяга от Дирекцията на полицията. Участва в завземането на властта на 9 септември 1944 г. Включва се в ръководството на РМС от 1945 до 1950 г., в периода 1950–1952 г. ръководи БКП в Бургас, става член на ЦК на БКП през 1954 г. и остава такъв до 1990 г. Ст. Тодоров заменя Живков като министър-председател и дълги години е един от най-близките му съратници, докато в края на 80-те години започва да се разграничава от него.
Соня Бакиш, съпруга на Станко Тодоров, на 8 март 1988 г. става учредителка на дисидентския Обществен комитет за екологична защита на град Русе, заради което е изключена от БКП. Това е моментът, от който Станко Тодоров започва да заема критични позиции, като през лятото на 1988 г. е отстранен от Политбюро на ЦК на БКП, но продължава да бъде председател на Народното събрание. Включва се в групата на реформаторите в ръководството на БКП, които отстраняват Тодор Живков от властта. На ХІV извънреден конгрес на БКП (30 януари – 2 февруари 1990 г.) е включен във Висшия съвет на партията, но към края на годината се оттегля от политическия живот.